Стоя на мястото, където се срещнахме за първи път. Същото място, а го усещам толкова различно. Гледам напред, но не виждам нищо от реалността. Мразя предателското чувство на вълнение, което ме обвзема, докато спомените се въртят в съзнанието ми. Знам, че е минало, но силна тръпка ме разтърсва при мисълта, че ще се появиш пред мен и ще ми се усмихнеш. Усмивката ти ме правеше толкова щастлива. Всяка секунда ми се струваше вечност, докато те чаках.
Поглеждам наоколо и пред очите ми изскача онова невинно и развълнувано момиче, което стои само и нервно крачи напред назад.
Момичето което бях – безнадеждно влюбена и нетърпелива. Всичко в ежедневието ми се свеждаше до момента, в който можех да те прегърна. Заклевам се, в онзи миг бях най-щастливата на света. Имах нужда единствено от прегръдката ти и тя ми вдъхваше безгранично спокойствие. Защо животът е толкова труден? Момичето което бях се нуждаеше от теб, но жената, в която се превърнах, се моли никога отново да не попаднете близо. Защото усещайки присъствието ти, дори за минута, после ще бъде непосилно да стоя далеч от теб. Беше сбъдната мечта да те имам.
Да те нарека свой. Беше болезнено сладко да шепнеш “обичам те” срещу устните ми, докато ги целуваш. Всяка секунда с теб беше като миг от вечността. Създаде толкова красиви спомени, а после избяга, оставяйки ми само тях. Само спомени и горчивина. Понякога си припомням как ме прегръщаше и топлина обгръща тялото ми, сякаш отново си тук. Има дни, в които разлиствам дузина пъти една и съща книга, само за да открия скритата между страниците роза, която ми подари. Каза, че ти напомня за мен-малка красива роза, с опасни бодли. Да можеше да я видиш сега-изсъхнала, сякаш свита от болка, изгубила цвета си. Това остана след теб.
Отчаянието се бе притъпило, а разочарованието и буцата в гърдите ми вече бяха станали неизменна част от ежедневието и сякаш спрях да им обръщам внимание. Какво друго можех да направя? Теб вече те нямаше… Никога отново нямаше да ме прегърнеш, никога нямаше да изтриеш с целувки сълзите ми, никога нямаше да ме накараш да се смея, докато отвътре горя от болка. Никога вече нямаше да бъда твоето “слънчогледче”, никога нямаше да бъда част от теб. Никога отново нямаше да се чувствам на мястото си, защото дори след всичкото това време, все още знаех, че няма по-подходящо място за мен.
Знаех, че няма и няма как да има друг, който да обичам така. Знаех, че ти си първата ми любов и че винаги ще имаш специално място в живота ми. Стоя на мястото, където се срещнахме за първи път и блуждая с поглед, очите ми се спират на китката ми, където “проблясва” малкият слънчоглед, татуиран наскоро. Гледам го и знам, той е моят обет. Обещанието ми, че винаги ще те помня, че винаги ще имаш място в живота ми. Защото татуирайки думите ти върху кожата, най-накрая признах пред себе си, че бях успяла да татуирам и теб… върху сърцето си.
Автор: Цветелина Пантева
