Страх. Ах, този вечен страх. Свива ме стомахът, стяга ме под лъжичката и всички други редовни клишета. И не мога да контролирам това усещане, то ме завладява. Сякаш съм на ръба на пропаст и някой всеки момент ще ме бутне. По-лошото е, че знам, че ще ме бутне. Неизбежно е…
Веднъж в някакво предаване, помолиха гостенката да пожелае нещо на зрителите. Дори не помня певицата, но помня думите и: “Пожелавам ви смелост, за да мечтаете и да преследвате мечтите си. Но ви желая и смелост, за да имате куража да не се откажете в онази последна минута, миг преди мечтата ви да се сбъдне. Тогава е най-страшно.” Признавам, в началото не разбрах думите и. Та как би могло да се откажеш от желанията си. Но скоро разбрах, че е била напълно права. Може би не при всички хора е така и аз съм просто изключение, отговарящо на пожеланието и. А може би се случва по-често, отколкото предполагаме.
И така, аз се оказах на ръба на моята пропаст. Знам, че ми се случват хиляди хубави неща, знам и че ще ми се случат още повече, но ме е страх. Защото трябва да направя стъпка напред, трябва да рискувам. А при всеки риск я има и опасността, да не падна и да се ударя много лошо. Като малка все така правех, постоянно падах и бях в синини, но пък тичах свободно. Така и не разбрах какво стана с времето, но вече не бях така смела. Пораснах, а междувременно хората все ми повтаряха, че трябва да внимавам, че трябва да се пазя. Гадно било да ти забият нож в гърба, разочароващо било да паднеш от високо. Затова, казват, не се доверявай на околните и не мечтай много. И така израснах, докато очаквах всички лоши неща, за които ме предупреждаваха да се сбъднат. Признавам, много от тях наистина се случиха, но пропуснаха да ме подготвят за миговете, които събуждаха усмивката на лицето ми. А такива има, винаги има. Има и хора, които да ги предизвикват. Но обградена от градените през годините стени, аз все си повтарях: “Много хубаво, не е на хубаво”. Толкова дълго слушах гласовете на хората, че започнах сама да си повтарям думите им. И по-лошото – да им вярвам.
Вече рядко имам синини. И да има рани, те не се виждат. А страхът, той продължава да е тук и трайно да се прокрадва в душата ми. Но дори и да ме предпазва от болката, той не може да ми върне усмивката. Затова трябва да се отърся от него, да забравя предупрежденията, втълпявани с годините. И да рискувам, да скоча и да се надявам, че ще има кой да ме хване. А ако падна, е, тогава ще ме заболи, но няма вечна болка, дори и най-тежките рани зарастват. А щастливите мигове и хората, с които ги споделяш, са по-ценни. Въпреки опасностите и разочарованията си заслужава да съберем смелост и да не се отказваме от мечтите си, от желанията и от хората, които споделят с нас радостите ни. Докато губим времето си в опазване от бъдещите рани, пропускаме да се радваме на настоящето, на сегашния момент, на живота, а той няма да се върне обратно. Затова се осмелете и просто живейте! Сега!
Изпратено от Деница Иванова
