Любовта си е отишла!
Какво чувствате?
Свобода или празнота?
А може би двете наведнъж?
Всичко вече си е дошло на мястото си нали?
Имали ли сте любов, която ви е въздигнала в небесата и ви е сринала до основи?
Любов, която в началото е означавало целият ви живот?
Е, аз съм имала.
Появи се в живота ми в период, който не знаех коя съм.
Нямах си и на идея коя трябва да бъда.
Началото съм сигурна, че на всеки един от вас е до болка познат.
Наричам го фаза едно – „Розовите очила”.
Опознаването, скритите усмивки, пеперудите в стомаха, спирането на дъха ви всеки път, когато погледът ви се спре върху обекта на вашите чувства.
Нещата са малко по-сложни ако сте недоверчив и затворен в себе си личност като мен. Разкриването пред отсрещния отнема много повече време и усилия. Все пак след време заровената много дълбоко вяра си пробива път към повърхността.
И точно тогава идва моментът на просветление – събуждате се в един от онези еднообразни и монотонни дни и осъзнавате, че сте затънали до гуша.
Първата ви реакция – проверка на телефона за онези дългоочаквани съобщения, които са станали основната причина да посрещате света всеки ден.
Липсата на едно от тези съобщения е основната причина денят да е пълен ад. Хората, които ви заобикалят са нетърпими. Не сте в състояние да проведете един смислен разговор дори и със семейството си.
Причината?
Само, защото денят ви не е започнал с двете кратки изречения „Добро утро. Обичам те.”.
Сивотата на всичко заобикалящо ви се вдига, когато към обяд получавате гореспоменатото съобщение. И вие ставате коренно различен човек. Усмивката не слиза от лицето, очите ви блестят. Сърцето ви трепти. На крилете на щастието сте и всичко отново е наред. Индивидите, които до преди минута са ви лазили по нервите до побъркване вече са ви сред най-любимите същества в света. Кучката от преди момент бива заместена от ангел, който е готов да облее цялата вселена с любов.
Сега, когато се връщам назад си спомням странните погледи, които ми хвърляха колегите и приятелите ми. Нищо чудно да са ме мислели за побъркана.
След като едното, което е било желано бива получено, омаяният от серотонин и ендорфин мозък започва да се вманиачава в следващото, което липсва.
След няколко часа еуфорията е преминала и кучката се завръща отново. Този път поради така и не идващата покана за среща. До края на работния ден вече сте луднали от поредицата въпроси, които са се въртели цял ден в главата ви и до като вече стигнете до дома гневът струи от вас на талази. Не успяваща да сдържите паниката си, си го изкарвате на първия човек попаднал пред полезрението ви.
Но както и първия етап и този преминава светкавично, когато,след да кажем, тридесет минути чувате телефонът ви да издава онзи звук, който ви е станал любим.
Тук нека да вметна още едно нещо, което знам, че ви е познато – специалният звук на звънене.
Естествено сте сложили специално избран звук за звънене на контакта му. Мисля, че тук всеки един от вас знае в какво състояние изпада човек когато чуе телефона си да издава звук за получено съобщение и тича от другата стая като побъркан, за да приеме очакваното от часове обаждане и се окаже, че търсещият абонат е друг….
И така редът отново е на мястото си след като прочитате изречението „След един час съм при теб! Обичам те!” последвали го с всичките сладникави емотикони, което притежава телефонът ви.
Но вярна на себе си вие сте готова за десет минути понеже периодът на гласенето за мъжа на мечтите ви е преминал и вие сте вече във фазата на „Красива си дори и с чувал на главата си.”
Жени нека ви дам един съвет от потърпевша – тази фраза по само себе си е красива и говори много за човека и чувствата му към вас. НО!
Да, има едно голямо НО! Искам да се запитате едно!
Кога вашето самочувствие е най-високо?
Когато сутрин сте отделили достатъчно внимание за себе си и това, което виждате в огледалото ви удовлетворява или когато изтичате в обятията на някой, който твърди, че сте целият му живот, но дори и не сте си направили труда да срешете косата си и да обуете дънките, които очертават така добре краката ви?
Ще оставя сами да си отговорите на този въпрос.
Така да се върнем на темата.
Прекарвате останалите петдесет минути след като така бързо сте готова, в трескаво очакване на вечерта като в ума си превъртате различни сценарии за протичането на вечерта. Отново не сте годна за общуване с други, нито пък успявате да асимилирате външния свят около вас.
Няма нужда да ви разяснявам как протича остатъкът от вечерта.
Сигурна съм, че някои дори ще я нарекат с нещо прекалено сладникаво J, което не е по мой вкус.
И така. Минават дни, минават месеци без да почувствате дискомфорт от факта, че вие вече не сте самите вас, а тази, която сте станали зависи от присъствието на друга личност.
Фаза две – „Зависимост до полудяване!”.
Лично за мен си бе буквално така. Честно да ви кажа не съм голям фен на този етап, нито пък на тази, което бях по това време.
Бе грозна картинка. Съмненията и обвиненията не са за препоръчване. Особено, когато са взаимни. Караниците при липса на доверие могат да ескалират до такава степен, че да изречем и извършим нетипични за нас неща. А понякога дори и непростими. Обидите, които се нанасят в такива ситуации се забиват като кинжали в сърцата и в душите ни. А раните, които оставят след това никога не зарастват напълно. А щетите, които нанасят такива действия на една връзка между двама души, които са влюбени (или така си мислят) се оказват фатални след време. В тези моменти на гняв имах чувството, че мога да съществувам без него, но когато червената пелена пред очите ми се вдигаше негово място заемаше страхът. Онзи парализиращ страх от това да би най-после да си загубил човека, за който живееш (поне това си мислиш опиянена тогава!). Водена от паниката се хвърляш с хиляди извинения отново в ръцете му като те успокоява мисълта, че той се чувства по същия начин като теб.
Тук отново ще вметна нещо.
Информацията, че сме значими за някой друг до толкова, че този някой бива отчайван от мисълта, че може да ни загуби е колкото успокояваща, толкова и пагубна. Истината е, че ако любовта е онази истинската страхът от загубата никога няма да надделее над доверието в отсрещния, че той ни обича достатъчно. Ако вярвате, че този някой е единственият и правилният за вас той няма нужда да ви го втълпява всяка една секунда. Самото чувство, от което бивате заливана всеки път, когато осъзнавате, че имате такъв човек в живота си ще бъде достатъчно да прогонва страха от изоставяне.
Този етап също продължава месеци наред докато лека полека достигаме до:
Фаза три „Осъзнаване на реалността!”.
Тази ми е любимата. Честно J знам, че ме мислите за луда.
Нито за една секунда през цялото това време през, което сте били с този човек мисълта, че някой ден ще го погледнете и няма да усетите пеперудите в стомаха си не ви е минавал през ума !
Гарантирам ви го без да знам нито една ваша история!
Но този днес все пак настъпва. Във фаза две сигурно сте имали моменти в поредната ви безсънна нощ, когато сте се мятали в леглото мислейки „Какво не ми е достатъчно, за да ме обича така както трябва?” „Къде сгреших?” „Какво не правя както трябва?” „Къде отиде онзи човек, който не спираше да ме иска?” „Какво по дяволите се промени, когато от моя страна нищо не се е променяло?” и накрая уморена от милионите въпроси без отговор накрая сте прошепвали в към самотната луна „Искам вече всичко това да намери края си!”. Но след това ежедневието ви, ви в всмуквало отново в кръговрата си и сте забравяли основното и едно от малкото правилно желания, които сте имали от години.
Спомням си как понякога от безсилие излизах под звездите, затварях очи и се молех на небесата с цялата сила, която успявах да намеря в себе си, да откъсне, да вземе тези унищожаващи чувства от мен. Не осъзнавах, че просто времето ще свърши цялата тази работа.
Накрая все пак времето отмива всичко. Лошото и доброто остават в миналото много зад гърба ви.
И в една обикновена сутрин се събуждате и първичният инстинкт да вземете телефона си в ръце,станал до толкова основна част от вас, вече го няма.
Единствената причина поради, която протягате ръце към телефона си е, за да накарате омразната аларма да спре да пищи.
Вече леко пробудени, до мозъка ви достига мисълта, че не сте погледнали даже устройството за получени съобщения. И рязко отваряте очи вече напълно будни и се оглеждате учудени около себе си. Някак си самата мисъл не ви се струва правилна, но все пак липсата на онова разяждащо чувство е толкова освобождаващо.
Чувствате неща, които не сте изпитвали може би от цяла вечност.
Ставате и се поглеждате в огледалото очаквайки да видите друг човек.
Но там в все същото лице, което ви е до болка познато.
Вглеждате се още по съсредоточено, за да намерите тази промяна, която чувствате вътрешно.
И я забелязвате накрая – очите, очите гледат различно. В тях няма трескаво очакване или капка проблясък от нервност. Там просто се чете спокойствие и нормалните за началото на работната седмица чувства. Отегчение от следващия еднообразен ден, жаждата за още малко сън..
Този ден от гардероба си вадите любимата си рокля, която ви показва в целия ви блясък. Гримовете са нанесено прилежно като последният щрих бива добавен като се сещате за онова червило, което от месеци седи в дъното на несесера ви неразопаковано. Спомняте си деня, в който сте си го купили. Как ви е харесал цветът и колко добре е отивал на лицето ви. След това в ума ви изникват причините, поради което така и не сте си го сложили.
Не са приятни спомени нали?
Намръщвате лице.
Тази, която сте били никак не ви се струва,че сте били вие нали?
О, повярвайте ми бяхте вие.
Но това бе просто един период, през който е нужно да премине всяка жена. Поне аз до такъв извод достигнах. Ако не бях паднала на това дъно, в което отдадох цялата си душевна зависимост на друг човек никога нямаше да осъзная своята стойност.
Какво имам в предвид ли?
Душевното ни спокойствие ние сами е нужно да си го поднесем. Никой не е длъжен вечер да ни събужда от кошмарите ни. Никой не е длъжен да държи ръката ни докато плачем на тъжния край на любимия ни филм. Никой не е длъжен да празнува с нас, когато сме получили онова повишение, което сме чакали години наред и сме си скъсвали задника от работа. Никой!
Това, че човекът, който е влюбен истински в нас ще го направи без дори и да сме поискали едно от тези неща и ред други е друг въпрос. Но, това е друга тема.
По-важното от всичко е, че ние като истински жени нямаме нужда от тези неща. Не и до толкова, че да не успяваме да се справяме сами в животите си. Всяка една от нас би била повече от щастлива да ги има, но не от това зависи щастието ни като личности, нито пък успехите ни.
Жената, истинската жена ще пори през живота и ще има всичко, което иска без да има нужда някой друг да и го поднесе. Никога няма да поиска да и се донесе нещо наготово, защото ще знае, че истинската наслада от нещо бива усетена, когато си се борил собственоръчно за него.
В крайна сметка въпросите „Защо?” и „Ако?” спират да тормозят умовете ни.
Същата сутрин сядаме на бюрото си и не осъзнаваме кога е приключил работното време. Денят е минал като по вода. Телефонът е мълчал през цялото време, а вие дори не сте се сетили за него. И този ден не тръгвате директно към дома, а тръгвате към мястото за срещата, която най-после сте уговорили с онази приятелка, която почти ви бе забравила.
Вечерта се забавлявате в приятни разговори и смях. Толкова много смях. До мозъка ви отново достига онзи странен сигнал, който ви подсеща, че така не сте се смели от много дълго време.
При отключването на вратата на дома усещате единствено сладка умора от изминалия ден. Нямате главоболие, сърцето ви не ви боли, умът ви е спокоен.
И тази вечер излизате навън под звездите и ги поглеждате с благодарност. Усмихвате се на себе си и напълно приели реалността си казвате „Най-после приключи.”
Фаза три „Най-тъмно е преди зазоряване!”
Ще има мигове, в които всичко забравено ще ви засипе като лавина.
Смяната на сезона ще ви върне към един друг сезон, който е останал далеч зад гърба ви.
Реалността и настоящето отстъпват място на отминалите години.
Ще сте объркани и отчаяни. Ще се усъмните във всяка една от предишните фази, изброени от мен по-горе.
Сънищата ви ще са изпълнени с него и с всяко едно чувство, което сте изпитвали към него.
Всичко това е просто отчаяният вик за спасение на една умираща любов.
Миналото никога нямаше да е минало ако можеше да бъде бъдеще.
Не забравяйте веднъж, когато веригите, които са ви задържали с някой са пречупени нищо не може да ви накара да останете.
Това е последната фаза на превъзмогването.
Обърнете се към себе си и се запитайте „Щеше ли да е краят ако бе правилното?”
Енис Рами
