На моят най-добър приятел и любовта на живота ми
Знам как всяко момиче помни и разказва постоянно тази история. Моментът на заветното Да. История за дългоочакваното предложение, за най-желания въпрос. И напълно логично, всяка история е различна, специална, вълнуваща. За всяка от нас това е бил онзи бленуван миг. И през балони, рози, свещи, песни, танци, блясък, искри, тези истории носят в себе си буря от емоции. От красиви емоции.
Ако трябва да бъда честна, моята история е малко по-различна. В нея липсва моментът на изненада, липсва блестящия камък, като цяло е една нетипична история. Но е най-специалния ми спомен. Истината е, че го обичах толкова много. За мен той беше мъжа на живота ми. Ще излъжа, ако кажа, че не исках да попита. Но някак му принадлежа много преди това. И за мен сватбата не беше нищо повече от формалност. Дори беше излишна. Знаете как когато наистина откриеш своята сродна душа и чувстваш как ставате едно цяло. И не е необходимо да го потвърждавате, нито да си давате обещания, нито да го доказвате. Вие го усещате с цялото си същество.
Беше първата ни почивка. Толкова неочаквана и щура, така желана. Усмихвам се само като си помисля колко прекрасно беше. След вечерята в “нашия” ресторант и обичайната разходка, минаваща в разглеждане на сувенири и 20 минутно избиране на магнитчета, минавайки покрай един магазин за бижута, и под бижута визирам джунджурийки, влязохме да разгледаме. Изгубена между всички дреболии, в един момент се озовах до него, а той дърпаше пръстени от малка кутийка на най-долния ред и ги пробваше на ръката ми.
Засмях се след поредния, който беше прекалено малък, а следващия прекалено голям. А той каза “Не се смей, ще те правя своя жена” и продължи да рови. Накрая се спря на един. Пробва го и О чудо, пръстенът ми пасна. Накупихме всичко необходимо и разбира се спазихме традицията да ядем палачинка в парка до автогарата. Двоен шоколад за него и мед и орехи за мен, в крайната пейка в парка, под голямо дърво, точно до машината за пуканки, която дразнещо повтаряше неразбираем израз отново и отново. След палачинката трябваше да отскоча за вода. Така процедирахме-палачинка, вода, цигара и пътят обратно към бунгалото ни. Усмихвам се като идиот дори докато си го мисля. Беше вече около единадесет часа, относително тъмно. Помня как изхвърлих целофана от току що отворената кутия цигари, обърнах се и той стоеше пред мен.
Засмях се, когато каза “Ела тук по-коза!” (коза и по-коза са нашите “любовни обръщения”). Истината е, че моята история няма с дни избиран пръстен, няма падане на коляно, няма любовни обяснения… Но най-щастливия миг от живота ми беше в онази нощ, на пейка в парка до автогарата в Ахтопол, когато той попита “Тук и сега, в този парк, ще станеш ли моя жена?”. Казах да. Казах да и се усмихнах, прегърнах го и признавам си, изпуснах няколко сълзи. Сърцето ми заби по-бързо. Вярно, не е история за корицата на списание, но е най-съкровеното ми желание, сбъднатата ми мечта.
И моя невероятен пръстен от медицинска стомана, с шантави цветни петна, които приличат на разлети цветя. И моя прекрасен съпруг. Вярно, така и не стигнахме до ритуалната зала. Не озаконихме своя брак, не го направихме официален. Но заклевам се, там и тогава, пред очите на Бог и дълбоко в сърцето си, аз станах негова съпруга. И това е нещо, което никой никога няма да ми отнеме.
До последния си дъх, аз ще му принадлежа.
автор: Цветелина Пантева
