Има и такива моменти

surdito momiche 290x193 - Има и такива моментиХвърляше каквото и попаднеше в ръцете. Искаше да унищожи всичко, което и напомняше за тази, която бе. Звукът на разбиващите се предмети и доставяше удоволствие. Толкова много бе трупала вътре в себе си, че не му виждаше края. Мозъкът и бе блокирал. Не виждаше нищо друго освен заслепяващата я червена пелена на яда и горчивината. Можеше да запали всичко. Огънят бе пречистващ.

Тъкмо грабна поредната невинна вещ, когато до ухото и достигна тропане по вратата. Чу и виковете. И се сети – имаха среща с Кейти. Като не се бе появила естествено, че сега тя бе на вратата, на път да я разбие и крещеше като побъркана името и.

Не искаше да вижда никого. Замисли се дали да не я остави като все в един момент тя щеше да се откаже. Но звучеше толкова паникьосано. Приготви се за щурма и и отвори вратата.
– Боже мой, Джей какво по дяволите става? – обви ръце около мен толкова силно, че почти успя да ме задуши.
– Съжалявам. Забравих за уговорката. – чувах гласа си, но мозъкът ми така и не успяваше да го познае.
Затвори вратата дърпайки ме със себе си и тръгна навътре. Когато видя в какво състояние бе жилището спря като закована.

Погледнах го през нейните очи. Все едно ураган бе минал през апартамента. Всичко бе обърнато с главата надолу. Преобърнати маси и столове. Бях успяла дори да разместя огромното легло. Адреналинът наистина ти даваше сили. Всичко, което имах бе на земята на милиони парчета.
Обърна се и ме погледна. В очите и имаше хиляди въпроси. Отвърнах на погледа ѝ и тогава тя го видя. Прочете всичко и разбра. Усещах как болката и гневът се излъчваха от мен.
Не каза нищо просто ме прегърна, този път нежно, искаше да ме успокои.
И в този момент се пречупих. Имах чувството, че сълзите никога нямаше да спрат.
– Ще ми разкажеш ли сега? – попита ме като ми подаваше чая.
След може би часове рев, успокоението бе дошло под някаква странна форма на примирение. Умът ми бе заработил отново. Ядът бе намалил силата си, оставяйки след себе си единствено пустота. Мъглата, която се бе спуснала бе там, но все пак виждах.
– Аз съм глупачка. – признанието бе трудно. Гордостта ми се озъби, но му казах да млъква.
– Всички сме по един или друг начин глупаци . – една от способностите и бе винаги да вижда нещата от позитивната им страна.
– Да, но аз съм тотален глупак. – гласът ми бе пропит с разочарование. С разочарование от самата мен. – Лъгал ме е Кейт. Лъгал ме е през цялото време. – ето изрекох го на глас и истината се заби като нож в сърцето ми.
– Скъпа… – не намираше думи.
И започнах да и разказвам. Разказах и как бях обичала и как се бях доверила. Как направих място в душата си за човек, който си мислех, че е всичко. Разказах и как този човек, разруши тази, която бях с лъжи. Как ме отрови с измамите си и когато застанах пред него с истината се обърна и каза „И какво толкова?“. Как бях абсолютен идиот да разкрия себе си пред човек, който не даде нищо в замяна. Как направих него центъра на целия ми свят, а аз бях за него вещ, която седи захвърлено и забравено в дъното на килера. Вещ, която не ти е нужна, но я държиш за всеки случай, защото може и да ти потрябва. В крайна сметка всичко бе театър. Негов бе сценарият, негова бе пиесата. А аз просто бях онази, която си мислеше, че е в главната роля. А в интерес на истината съм била просто дубльор, временен заместител, за да не се прекъсне пиесата.

Безброй чувства продължаваха да бушуват в мен, но докато изливах всичко вече виждах нещата прекалено ясно. Всяка моя грешка, всяка дума, която е била в същност с цел замазване на очите, а аз я мислех за любов. Всеки поглед, всяка усмивка, всеки допир са били повърхностни. Най- лошото от всичко, че не намирах смисъл. Защо? Не виждах нужда от толкова много лъжи. А още по-лошото от най-лошото бе, че в крайна сметка осъзнаваш, че е било просто, за да минава времето. За разнообразие.
Усещах яда да се завръща. Но този път бе гняв, който щеше да отмие всичко друго.

– Лъжливият му кучи син си мислеше, че съм наивна идиотка Кейт. – обикалях стаята, като затворено в клетка животно. – И аз наистина бях.
– Джей, на всички се случва, да, но се случи на теб. Не виждаш ли, сама го каза. Била си. В минало време. Вече не си. Скъпа, излъганият е глупак до време, а лъжецът си остава глупак за цял живот. – пак виждаше нещата от полезната им страна. Обичах я за това.
– Искам да изтръгна сърцето му с голи ръце. Да го стъпча и да му кажа „Какво толкова?“ – горчивината едва ли някога щеше да си отиде.
– Съгласна съм. Но все пак се замисли заслужава ли си да си цапаш ръцете? – усмихна се.
– Не. Нали? – отвърнах на усмивката и. Все пак бях способна да се усмихвам. Значи нещата не бяха непоправими.
– Бях щастлива. Яд ме е. Мислех си как никога не съм била толкова щастлива през живота си. Летях Кейт. Чрез него виждах света в милиони цветове и всичко бе красиво. А не е било истина и това най-много боли. И сега имам чувството, че никога не бих успяла да погледна някой и да не си помисля има ли изобщо нещо истинско. Знам, че ще мине, но белезите все пак ще си останат. Не виждам как бих се доверила отново. И ако точно заради, този идиот пропусна шанса си за истинското, когато дойде и аз не успея да го видя.
– Истината се усеща Джей. Припознава се, усеща се. Няма как да не я познаеш. Махни ги тези глупости от главата си. – бе права, но само ако можех да го почувствам и аз по този начин. – Знам, че в момента загуби себе си. Знам, че ще мине време докато се намериш отново. Но, ще стане скъпа. Просто си дай време да се съвземеш. Сега си мислиш, че си слаба, но това те прави само по-силна. Светът отново ще е красив. Отново ще го виждаш прекрасен. Разочарованието от хората ще отшуми, когато се появи този, който ще види това, което си и ще остане. Разочарованието от самата теб, ще се отмие, когато приемеш, че всеки допуска грешки и е нормално все пак сме само хора. Трябва само да помниш, че лъжите не са господар, истината е. Не му давай тази сила скъпа. Не позволявай на един лъжлив безсмислен идиот да ти отнеме това. Сега стани да почистим. Ще изхвърлим всичко и ще направим място за новото, по-красивото. После ще излезем и ще се забавляваме.
– Добре, имаш право. Да започнем на чисто а? – огледах се.

Разрушенията си бяха разрушения. Но, някои неща трябваше да се захвърлят. Заслужаваха единствено да се забравят.
Красотата на живота не изчезваше, само защото един лъжлив кучи син бе влязъл в живота ти.
Време бе да се затвори тази глава. Не, даже време бе да се изгори цялата проклета книга и да се започне нова.

Утре бе нов ден. Прекрасното тепърва предстоеше.

Енис Рами

loading...