Имало едно време мъже…С достойнство, не с его. Мъже ловци, за които да ловуваш е значело да живееш. Мъже, за които жената е била нежния пол и като такава е трябвало да бъде пазена, глезена, уважавана… За чието внимание е трябвало да се борят. Мъже, които са съумявали да укротяват опърничеви само с това да са мъже. Истински мъже!
Случило се обаче така, че войните довели до избиването не само на мъжки тела, но и на мъжкото светоусещане. Принудени да се справят без мъжете си, жените без да искат им показали, че могат почти всичко, дори и да ловуват… Уморени от вечните си битки, на мъжете започнало да им харесва да ги отменят , в началото с намирането на прехрана, а с времето дори със създаването на поколение.Ловецът бавно, но славно се предал дали от умора, дали от мързел и се превърнал в плячка.
И сега разглезени от това, което преди глезеше жените- вниманието, те мрънкат, че нямало истински жени, че жените били еманципирани, агресивни, злобни щом не получат онова, което искат… Но пък , колкото и тежко да е на тях им харесва…The END!
Миналата седмица една дама с 15-ина години по-голяма от мен, най- искрено ме попита: ” Ама той наистина ли чака аз да пиша?” Да, приятелко! Чака! Защото му е по- лесно, защото му е все тая дали ще му пишеш. Защото ако не си ти ще е друга. Защото мъжете са по-малко от жените и свикнаха да бъдат ухажвани. Защото свикнаха да са слабия пол и да бъдат преследвани! Тъжно, приятелко, тъжно!
Автор: Цветелина Илиева
