Изповед

izpoved 290x190 - ИзповедНякога искало ли ти се е да избягаш? Да намериш място само за себе си? Някога изпитвала ли си толкова силни емоции, че да не можеш да ги подредиш в съзнанието си? Някога попадала ли си между безграничното щастие и опустошителната болка? Някога сблъсквала ли си се с невъзможната любов?

Онази силна тръпка, която преминава през теб. Толкова сладка и толкова горчива.

Е, нека ти призная-аз я изпитах.

Съзнанието ми се бунтуваше, но сърцето ми не искаше да слуша. Нали знаеш, когато нещо е толкова хубаво, че ти се струва невъзможно. Както когато сънуваш сън-виждаш всичко толкова ясно и си изпълнена със спокойствие, получаваш всичко, което искаш, но приемаш, че трябва да се събудиш. И колкото и страхотно да е изживяването, ти отваряш очи и се връщаш в реалността. Така се чувствах аз. Като в сън. Най-красивия и бленуван сън. Знаех, че в даден момент ще се събудя, но не исках да го приема. А той изобщо не ми помагаше. Всичко, което казваше, всичко което правеше ме придърпваше към него. И аз, наивна и уплашена, се поддадох на обещанита му. Помня когато го срещнах. Разбрах, че е мъжът за мен. Оставих се на чувствата, пуснах се по течението. Времето минаваше, а ние постоянно се изправяхме пред нови предизвикателства. Ставаше по-трудно и по-трудно. Той беше харизматичен, пленителен, дразнещо откровен и изпълнен с непоносимо спокойствие. Чудех се дали всички виждаха в него това, което виждах аз. Дали виждаха погледа ми всеки път, когато мъчително се опитвах да прикрия емоциите си, докато той беше там. Всички казваха, че е добър човек. Тогава защо беше постъпил така с мен? Повтаряше всяко обещание отново и отново и отново. Но той беше умен мъж, който никога не би изпуснал възможностите, които животът му поднася. Дори ако това означаваше да изгуби жената, която го обича. А аз бях влюбена, но някъде зад надеждите, бавно проглеждах и не можех да не осъзная, че моят красив сън бавно вървеше към своя край.

– Много си хубава, затова съм влюбен в теб – казваше той, а аз с насмешка отвръщах, че красотата на една жена не може да породи любов
– Не се шегувам, влюбих се още първия път, когато те видях – и с тези думи разговорът ни приключваше. Тъжното е, че не той беше влюбен, а аз. Бях обикнала образа, който сама изградих. Образа на мъж, готов да захвърли целия си досегашен живот само за да бъде с мен, защото знае, че аз съм правилната за него. Само че не бях, нито той беше. Просто се появи в момент, в който имах нужда да не бъда сама. Каза нещата, които исках да чуя. Устните му спираха сълзите ми в най-трудните моменти, а усмивката му поставяше света на заден план. Беше красива мечта, която успях да обикна. А после се превърна в грозен шокмар, който отне нощите ми. Взе сърцето ми и го счупи, взе надеждите ми и ги срина, взе душата ми и я омърси.

Сега просто съществувам в свят без усмивки, без сълзи, без любов. Опитвам се да поема дъх, въпреки заседналата в гърлото ми буца. Опитвам се да се смея, въпреки горчивината в гласа ми. Опитвам се да живея, въпреки че не намирам причина. Опитвам се да създам любов, въпреки празнината в сърцето ми.

Някога искало ли ти се е да избягаш?
Някога сблъсквала ли си се с невъзможната любов?

Цветелина Пантева

loading...