Нeщо ми е нервно…

Животът става все по-забързан и динамичен, а ние все по-тревожни, депресирани и нервни. Пред нас се изправят предизвикателства, непознати за предишните поколения, които са живели спокойно и природосъобразно. Предците ни са се хранили с екологични продукти, вършили са физическа работа, дишали са чист въздух  и не са страдали от затлъстяване, сърдечни и нервни болести. Животът им не бил изпълнен със стрес и притеснения като днешния, а стресът, както знаем, е страшен убиец!
Преди да продължа в същия дух, нека ви разкажа една история.
… Имало едно време една млада жена, която овдовяла рано и останала сама с две невръстни деца. Тя живеела на село, била бедна и без мъжка подкрепа не можела да изхрани децата си. Затова завела десетгодишния си син да чиракува в близкия град и сам да изкарва прехраната си. По-малкото й момиченце било осиновено от заможни хора, а самата тя се омъжила за вдовец с две дъщери. Голямата била на 12 години и много се радвала, че отново ще има майка, защото грижите за къщата, бащата и двегодишното сестриче били твърде тежки за детските й ръце. Девойчето се стараело да помага, да раздумва и развеселява новата си майка, която често седяла тъжна до огнището или шетала разплакана. То толкова я обичало, че постепенно тя се привързала към сирачето като към свое дете. Когато момичето пораснало и се омъжило, майката предпочитала да ходи на гости при него, а не у собствената си дъщеря си, която се отчуждила от нея.
Кога ли се е случило това? Преди сто и няколко години в едно българско село. Завареното момиче било моята прабаба Атанаса.
Съгласна съм, че един век е доста време и през него животът много се е променил. Може би се дължи на късмет, но не съм виждала хора, които да си лягат гладни (освен, ако не са на диета за отслабване) и да се тревожат за хляба. На дедите ни обаче, които са живели природосъобразно, им се е случвало. Особено по време на война и в следвоенните години.
Често съм се чудила, че не съм чувала НИКОГО от възрастните хора в семейството ми да се оплаква. Дядо ми, например, започнал да работи на 14 години като градинар и имал достатъчно причини да се жалва от живота. Вместо това, той се трудил здраво и за няколко години спечелил достатъчно, та да си купи ниви и да се ожени. Участвал във Втората световна война, а след нея новата власт национализирала нивите му, купени с толкова усилия. Той обаче не се вайкал, намерил си работа, построил къща и си отгледал децата, та помагал и за внуците.
Спомням си го, вече на повече от 70 години, да потропва под звуците на радиото и да казва: „Сърцето ми е младо и като чуя песен, ми се доиграва!”  А баба го поглежда и се усмихва.
Сигурно си мислите, че съм наследила неговия кураж и издръжливост. Ами, нищо подобно! Често се нервирам и търся начини а се справя с безпокойството в напрегнатия си живот. Признавам, че когато започнах това писание, мислех да цитирам Хосе Силва, Дейл Карнеги или Уейн Дайър и да повтарям техните безспорно умни и практични съвети за борба с житейските тревоги.
Вместо това, ви предлагам днес да благодарим за „хляба наш насъщен”, както и за сиренето, луканката, кюфтетата, салатите, шоколада, кока колата и за всички високо и ниско калорични храни на трапезата ни. (Отдавна не съм благодарила за тези неща, а вие?)
Предлагам ви също да посрещнем поредната дребна или по-голяма загуба със забравената вече, но мъдра дума: „Бог дал, Бог взел!” Може и да ни помогне да се смирим с неизбежното и да спрем да се терзаем и виним, че не сме надвили обстоятелствата.
Предлагам ви и да помислим за всичко, което имаме, а да не се задълбочаваме в мисли за това, което ни липсва, бихме желали и може би няма да постигнем.

Да направим това днес, пък утре можем пак да се тревожим!

Изпратено от Лиана Парушева