Когато съм ядосана или тъжна

statiqИсторията е изпратена от Невена Гроздева. Ако желаете да публикуваме и ваша статия или история, можете да се свържете с нас.

Когато съм ядосана или тъжна винаги пиша… Или почти винаги. Мисълта ми е толкова бърза,че не мога да напиша и половината от това, което мисля. И пиша много. И винаги има нещо недоизказано. Без въобще да ме вълнува дали някой чете. Аз свикнах с мисълта,че малко хора четат. Свикнах с мисълта,че ако си снимам гърдите ще събера 600 лайка, а ако публикувам стихотворение- 10, максимум.А това е факт, с който се свиква трудно. Всъщност с всичко се свиква. Всичко е въпрос на навик и нагласа.

И хубавото на дългите статуси е, че малко хора ги четат. Смисъл- в тях може да изкажеш толкова много нещa, важни неща, които хората подминават. Защото е дълго. А кой си губи времето в четене. Скучно е. И е загуба на време.То даже и книгите трябва да се забранят. Особено ако нямат картинки и пряка реч.

Тааа… когато ми е зле се получават най-добрите ми писания. То това е общовалидно правило, може би. Хората са най-искрени в тъгата си. Или я замълчават, или я изливат. Но и в двата случая е красноречиво. Или пък в разочарованието си. Няма нищо по-тъжно от разочарованието. За мен това е една от най-силните емоции в негативен план. И най-тежката. И най- непростимата, може би. Малко хора са ме очаровали, за да ме разочароват, но разочарованието обикновено идва от близки хора. От приятели, пардон- „приятели“ или от хора, които имат значение за мен. Останалите не могат да ме разочароват. Защото първо ще се наложи да ме очароват. Може би аз имам очаквания, че когато съм добронамерена и искрена, това непременно ще ми се върне. Може би е наивно ? Тази година живота реши да си направи експеримент с мен и с толкова много хора ме събра и раздели,че такова текучество не вярвах,че е възможно да има. Обаче, това до голяма степен много ми помогна в моето личностно израстване, което така или иначе продължава докато сме живи. Интересно ми е дали всички си дават сметка колко важни са тези неща? Че всеки човек, който влиза в живота ти е огромен показател за това, какво си всъщност ти? Какво искаш? Или от какво се страхуваш? А още по-голям показател са хората, които си отиват. Не случайно има толкова литература именно за тях. Аз много съм разсъждавала по този въпрос.И продължавам да го правя. Мисля,че колкото и грозно да звучи- хората в живота ни са като обувките. През зимата се нуждаем от ботуши, през лятото от сандали. Същото е. Ако подсъзнателно (защото малко са съзнателните ни избори) се нуждаем от определена емоция, привличаме точно такъв човек в живота си. Или ако изпитваме страх, имаме нужда от любов- хоп, ботушите са на лице.След това ги носим, похабяваме, късаме, хвърляме и купуваме нови. Освен ако тези ботуши не са ни толкова скъпи и любими,че не полагаме старание да ги запазим за по-дълго време.

Както казва най-добрия сред най-добрите в психологията и психоанализата – З. Фройд – (не мога точно да цитирам, но нещо от рода): „Всеки човек, който идва в живота ни, вече е бил в подсъзнанието ни“.

Та така, внимавайте с ботушите. Защото има качествени и некачествени, скъпи , грозни, удобни…. Избирайте ги внимателно и правете сметка колко ще ги ползвате.

Невена Гроздева